ОБЩИ  СТРАНИЦИ  В  РАННАТА  ИСТОРИЯ  НА РОДСТВЕНИТЕ  ПРАХЪРВАТИ  И  ПРАБЪЛГАРИ 

Иван Танев Иванов 

Съдбата на ранните българи, прабългарите, не е уникална, напротив - съществува още един техен родствен народ, който напълно споделя тяхната съдба. Това са т.н. “бели” хървати (прахървати), ирански народ от Северното Причерноморие, създал държава по Северното Причерноморие, после друга държава на на север от Карпатите и накрая днешната държава Хърватска. Не е ясно кога е настъпила неговата славянизация, а и за това малко се говори. Ранните (I-II-ри век), приазовски хървати са част от населението на сарматската държава, която е наследник на образуваното от йонийските гърци Боспорско царство. По същото време, прабългарите са техни източни съседи и живеят в подножието на Кавказ. Всъщност, тези причерноморски хървати и прикавказките българи са част от тогавашния скито-сарматски масив, плътно населяващ територията от Южна Добруджа до Волга.   

Мнозинството учени днес смятат, че етнонимът “хървати” има ирански произход [Lowmianski H. Poszatki Polski, Warszawa, II, 1964, s. 127-142]. Константин Багрянородни обяснява този етноним като "притежатели на голяма страна" [Константин Багрянородный. Об управлении империей. М., 1989, с. 375]. Фасмер го извежда от древноиранското (fsu-) haurvata – ‘пазач на животни’ [Фасмер М. Этимологический словарь русского языка. Т. IV. М., 1987, с. 262]. Аналогична етимология дават и В. В. Иванов и В. Н. Топоров [Иванов В. В., Топоров В. Н. О древних славянских этнонимах. Основные проблемы и перспективы // Славянские древности: этногенез, материальная культура Древней Руси. Киев, 1980, с. 32]. По-друга, пак иранска етимология предлага О. Н. Трубачёв, който посочва подобието на етнонимите "хървати" и "сармати", извеждайки ги от иранското *sar-ma(n)t/ *har-va(n)t, които (според него) означават ‘женски, изобилстващ със жени’ [ Трубачёв О. Н. 1981, с. 151].

Първото засвидетелстване на етнонима "хърват" е върху две каменни плочи с надписи на гръцки език, които са датирани към втори век и са намерени  в останките на град Танаис на Азовско море, в Крим [Латышев В. В. Известия древних писателей, греческих и латинских, о Скифии и Кавказе. Т. I-II. СПб., 1890-1906, 1893, с. 237, 261]. Двете плочки се пазят в Археологическия музей в Петербург. Това са официални надписи на Сарматското царство, които са били разполагани по обществените сгради в Танаис, столицата на споменатата Ирано-Хърватска държава по това време (ок. 200 г.).

Първата от тези плочи се е намирала в градската зала за общи събрания. Надписът върху тази плочка гласи: SANDARSIOS HOROATHOS ARCHON TANAITON, което означава “Хърватът Сандарсиос, управител (кмет) на Танаис”. Втората плочка е значително по-голяма и хърватското име в нея се споменава два пъти. В надписа върху тази плоча ясно се четат думите: SYNODOS HOROUATHON, което означава “Хърватски Парламент”.

Интересно е, че имена подобни на раннохърватското САНДАРС се срещат и днес в България. В селата около Смолян се среща фамилното име Сандаров (сандар – силен човек), а в Тракия доскоро е било много разпространено името Сандул, Сантул, което е вариант на Сандар. Дали това ранно хървато-българско име (Сандар, Сантул) е вариант на гръцкото Александър (победител на мъжете) е въпрос на отделно изследване.

По-късно, под натиска на хуни (IV-ти век) и авари (VI-ти век), иранските прахървати мигрират на запад от първоначалната си приазовска държава и се установяват на различни места в подножието на Карпатите (Фиг. 1). По тази причина хърватски термини, топоними и омоними с по-късен произход могат да се срещнат на много места в Украйна, Полша, Словакия, даже в Бохемия и Австрия. По същото време и по същата причина, част от прабългарите също мигрират в посока към Карпатите и се установяват там.

 Фиг. 1. Местоположение на ранните "белохървати" 

Аналогията в съдбата на сродните прахървати и прабългари не спира до тук. По времето, когато бат Кубрат е начело на Стара Велика България (средата на VII-ми век), прахърватите също създават своя кратко съществуваща държава на запад от нея. Тя е описана в летописите на византийския император, писател и учен Константин Порфирогенет (905 - 959). Известна е като Бяла Хърватия, която през 7 век обхваща части от територията на съвременните Полша, Чехия и Словакия, Украйна (Фиг. 1). През 80-те год. на XX-ти век украиски археолози откриват останките на столицата на тази държава до с. Стольское (Столично), Николаевски район на Лвовска област. Това е огромен град със замъци, пещерни жилища, крепости и езически светилища  на белите хървати. Под останките на тази столица са открити същите подземни тунели, каквито е имало и под улиците и стените на Плиска (и древна Москва).

Твърде е възможно, идеята и вдъхновението за създаване на Бяла Хърватия да са дошли от съседната, по-стара държава на родствените българи – Стара Велика България. Почти по същото време когато се създава Бяла Хърватия, на запад от нея се създава и държавата на владетеля Само (626 - 658 г.), която се счита за първооснова на по-късната Чешка държава. Кратко съществувалите държави на белите хървати и на владетеля Само (които може и да са една и съща държава) по-късно са разгромени от франките, аварите и българите, но в края на краищата техните земи се поделени между държавата на франките и Крумова България. Почти 150 години (IX-X-ти век), част от белите хървати живеят в тогавашна Североизточна част на Отвъддунавска България (комитат Оногурия).

Интересно е, че съгласно официални американски данни от началото на нашия век, над 100 000 емигранти в САЩ, с произход от този район (Фиг. 1), са декларирали своята националност като бело-хървати. И днес много хора в Украйна наричат себе си бели хървати. Потомци на бело-хървати и до днес живеят в Чехия. Фамилното име Харват все още е широко разпространено в тази страна, където се срещат и села с названия Харвачи, Хрватска горица, посочващи хърватската националност на техните доскорошни жители.

            Съгласно летописа “Баварски географон”, обхващащ периода от 666 до 890 година, наред с многото племена, населяващи района на Карпатските планини и Судетите, се срещат и хървати. В северната част на района Штирмарк (Австрия, между Юденбург и Лебен) се намира място, наречено Kraubat. Още в 11 и 12 век това название се споменава многократно под формата Chrowat (Кроат). В Каринтия (Австрия) т.н. хърватска църква съществува още в 10 век. В много старинни манускрипти се среща названието pagus Crouuati, което очевидно е заимствано от хърватския език.
            Съгласно чешкият историк Карл Крох, голям познавач на белите хървати, древнонорвежските пътешественици и писатели от 8 век, викингите Сигурд, Охтер и Вулфстан подробно описват кралството Кроватланд (Хърватска страна) на територията на съвременна Западна Украйна. Известният киевски летописец Нестор пише в своята “Повест временных лет” (1113 г.) за бело-хърватите като една от националностите, населяващи Киевска Рус. Той ги нарича "хорутани", производно от "хорвутани, хорвати".              

            Съгласно една много стара легенда (записана в документи от преди 7 век), тримата братя Кий (Ковачът), Щек и Хорив основават столицата на Киевска Рус – Киев. Много изследователи приемат, че Щек е епоним на по-късните чехи, а Хорив е родоначалник на хърватите. Родоначалник на какъв народ е Кий е неясно. Ние можем да добавим, че Кий е най-вероятно прабългаринът бат Кубрат, известен още като Курт. Името Курт по алански (а според косвени данни и по прабългарски) също означава Ковач. На старобългарски Ковач обаче означава както ковач, така и строител. Това още веднаж подкрепя предположението, че Кий (Ковачът, Строителят на Киев) - това е прабългаринът Курт (бат Кубрат) - Ковачът, Строителят.  

        От всички източници за ранните хървати, най-ценни и обширни сведения могат да се намерят в съчинението на византийския император Константин Багрянородни (945-959) "За управлението на империята" (De administrando imperio). В глава 30 императорът съобщава за преселение на част от белите хървати от новата им родина в Северните Карпати към Далмация, където живеят и днес: "В това време (първата половина на VII в. - бел. авт.) хърватите живеят зад Багивария (Бавария - бел. авт.), където от скоро време се намират белохърватите. Един от техните родове, а именно петте братя: Клука, Ловел, Косендцис, Мухло и Хорват и двете им сестри, Туга и Вуга, се отделил от тях (от белите хървати - бел. авт.) и заедно със своя народ отишли в Далмация и открили, че аварите вече владеят тази земя (забележете паралела с отцепването на петте сина на бат Кубрат от прабългарския народ - бел. авт.). Няколко години хърватите и аварите воювали едни с други, но победили хърватите; едните авари те убили, а останалите ги принудили да им се подчинят (тогава къде са днес останките от т.н. "тюркски" език на тези авари? Естествено че липсват, защото аварите са ефталити   - бел. на авт.). От тогава тази страна (Далмация - бел. авт.) се намира под властта на хърватите. Другите хървати останали във Франгия (държавата на франките - бел. авт.) и от неотдавна се наричат белохървати, т. е. «бели хървати», имащи собствен архонт (управител - бел. авт.) [Константин Багрянородный, Об управлении империей. М., 1989, с. 131].

        В глава 31 на същата книга се казва още: «хърватите, днес живеещи в края Далмация, произлизат от некръстените хървати, наричащи себе си "бели" (също както и българи = бели, аси = бели, арси или сери = бели, усуни или асиани = бели, сираки = "бели" - бел. авт.), които обитават от другата страна на Турция (Унгария - бел на авт.), близо до Франгия, и граничат със славяните - некръстените сърби (лужишките сърби - бел. авт.). (Името) хърват на славянски език означава «притежател на голяма страна" [Константин Багрянородный, Об управлении империей. М., 1989, с. 136-137].

        Забележете явното терминологично объркване на Константин Багрянородни, който заявява, че белите хървати граничат със славяни, т.е. той прави разлика между хървати и славяни. Това объркване се обяснява с интензивните етно-образователни процеси по това време, при които протославяни (всъщност "склави, склавони, скити") се смесват с иранци, пораждайки бъдещите хървати, българи, руси и даже сърби. Важно е и това, че според Константин Багрянородни "белите хървати" имат свой архонт (управител) и са некръстени. Това обяснява защо те се самонаричат "бели" - защото имат собствено управление, собствена власт. Същата традиция я има и при древните българи: волжските българи се самонаричат "сребърни, бели българи" защото имат собствена държава, а българите на бат Баян се наричат "черни българи", защото живеят под хазарско управление.  Това са все примери, когато в иранската митология антитезата "свободен - подчинен"  се изразява с термините "бял - черен". Днес този начин на изразяване е неразбираем за повечето славянски народи, но е типичен за съвременните българи, в които има много следи от прабългарите.
        Ценни сведения за съдбата на "белохърватите", останали по своите отвъдкарпаски земи дават и други автори. Съгласно Нестор, част от тези хървати взели участие в похода на Киевския княз Олег срещу Константинопол през 907 година. През 981 г. киевският княз Владимир «Светият» подчинил хърватите в Поднестровието и присъединил към Киевска Рус техните земи, включително техният административен център, град Пшемисъл (Премисъл, Перемышль, Пшемысль) на река Сан (днес в Полша). Тези източни хървати се опитали да се освободят от подчинението си на Киев, обаче същия княз Владимир, съгласно «Повестта» на Нестор, организирал през 992 година поход срещу тях и със сила ги подчинил на Киев. Тези хървати, известни в руската литература като "черни (т.е. подчинени) хървати" били християнизирани след 981 година, когато Киевската държава официално приема християнството.

            Много ценни сведения за по-късната история на този район дава анонимният автор на унгарския летопис «Деяния на унгарците» (1240 г.). Той пише, че в 903 година маджарите начело с Аламус (по славянски Алмош) преодолели за пръв път Карпатите (тогава Североизточна България) и се спрели за 40-дневен отдих на брега на реката Латорица, там където днес е разположен град Мукачево. Няколко пъти към тях идвали малки групи конници откъм град Унг (по прабългарски Унг вар, днешния Ужгород -Фиг. 1) и без конфликти се връщали. (По това време град Унг е административен център на северо-източния комитат Оногурия на Българската държава, населен с оногури-българи и управляван от прабългарина Салан, чичо на Симеон). Войската на Аламус се приближила до град Унг за да го превземе. Според патриотично настроения маджарски летописец, още щом маджарите се разположили на лагер до крепостната стена на града, началникът на крепостта, Лоборц (по български Лоборча или Лоборич), когото на неговия език наричали Дук (титла ?), избягал от града в посока към крепостта Земплин (днес областен център в Словакия). Войниците на Аламус го преследвали и заловили до бреговете на една река (Свиржава) и веднага го обесили. От този ден насетне тази река се нарича Лоборц (днес Лаборец). На четвъртия ден Аламус свикал съвет и приел от всички свои хора клетва, а своя син Арпад още приживе провъзгласил за княз и повелител на маджарите. По-нататък анонимният автор на «Деянията на унгарците» пише: “На езика на чужденците (българите и белите хървати) Арпад започнал да се назовава княз на Унгвария (Унгария, от името на град Унгвар), а неговите войни – унгвари (унгари) и това название се съхранило в целия свят до ден днешен” (всъщност и досега).

Както виждаме, по-горе е описана историята за възникване на названията “унгарец” и “Унгария” според самият унгарски летописец. Липсва и намек за възможния произход на “унгар, Унгария” от “он огур” – десет племена (развален тюркски), антибългарска хипотеза, която днес широко битува по енциклопедиите. Тук трябва да се добави само, че Унгвар на езика на прабългарите означава “Унг вар”, т.е. “Оногурски град” ("вар" значи град на прабългарски). Късното название Ужгород е пълна калка на Унгвар на езика на славяните. Прабългарската думичка “вар, варош” – град е може би първата от многото, която е заимствана в унгарския език. В много стари български градове (Търново, Ловеч, Русе, Благоевград, Прилеп) има квартали, наречени на тази прабългарска дума, Вароша – стария град.

Възторженият унгарски летописец обаче премълчава някои важни подробности. В преследването на княза-дук Лоборча участвал и маджарския княз Аламус. Настигнатия на река Свиржава отряд на Лоборич храбро се защищавал и Аламус бил тежко ранен в крака. Ранените и пленени защитници на Унг (прабългари, прахървати и праславяни, които тогава са били нещо като първи братовчеди от едно село) били убити на брега на реката. В чест на своите герои местното население нарекло река Свиржава Лаборец. След раняването, кракът на Аламуш неизличимо гангренясъл. Разбирайки че умира, Алмуш обявил за свой наследник сина си Арпад и накарал своите подчинени да му се закълнат във вярност.

Без да чака, Арпад продължил завоевателната война на убития си баща срещу българската държава. Унгарският летописец възторжено продължава: «В същата 903 г. княз Арпад отправил своите войски и превзел цялата земя между река Тиса и Бодрог до Угоч (днес Виноградовски район в Закарпатска област на Украйна) заедно с всички жители; обкръжил крепостта Боржава (днес в  Иршавския район на същата област), която на третия ден превзел, разрушил нейните стени, а войните на цар Салан, които там срещнал, заповядал да се оковат във вериги и да се отведат в крепостта Унг (която вече е в маджарски власт)… Салан, като не се осмелил да се съпротивлява, изпратил парламентьори. По-български обичай Салан само заплашвал и насмешливо величал (подигравал) Арпад с името княз на Унгария (т.е. на подчинената му област-комитат Оногурия)». 

От това разбираме, че областният управител (комета) Салан, след загубата на Унг се преместил в друга крепост на комитата, град Боржава. Лишен обаче от помощта на централната власт в Преслав (племенникът му цар Симеон е зает в маниакални, напълно излишни войни срещу Византия), Салан губи и тоя град срещу многочисления противник и по-късно бяга в град Будим (Видин). Там той загива в бой срещу същите маджари, които по-късно едва не убиват и самия Симеон в сражение близо до столицата Преслав ... Не е много ясно на какво основание в съвременната история на България се дава висока оценка на цар Симеон.

Между другото, от друг източник [] научаваме, че преди Арпад да нападне оногурския български град Боржава, той изпратил послание на тамошния български гарнизон, в което се казвало: "тази земя (Оногурия), която днес владеете, е земя на славните Атилови хуни. Понеже ние, маджарите, сме наследници на хуните, вие трябва да ни върнете тази земя". Тази декларация фактически представлява "морално оправдание" и "дипломатическо обяснение" на причините за маджарската атака. От декларацията обаче става ясно, че според средновековните свидетелства, между хуните и прабългарите няма етническа и историческа близост.  В противен случай, ако прабългарите бяха кръвно родствени на хуните (както за жалост се твърдеше дълго време) става неразбираемо как един маджар (който само условно има нещо общо с хуните) може да каже на българите "опразнете нашата хунска земя, вие не сте никакви хуни".

Покорените от маджарите белохървати постепенно приемат ново название - рутени (ruthen, ruthenum).

Как и кога прахърватите се появяват на земята на днешна Хърватска? Във 2 век до н. е. територията на съвременна Хърватия е завоювана от Рим. Образувани са две римски провинции— Панония (континенталната част на  съвременна Хърватия и част от съвременна Унгария) и Далмация. След разпада на Римската империя, районът преживява безвластие и попада под ударите на хуни, остготи, франки, лангобарди, авари. За пръв път хървати се заселват по Адриатическото крайбрежие на Далмация в 614 г. Счита се, че те идват от района на Краков и Южна Галиция, т.е от Бяла Хърватия (Фиг. 1). Според други сведения, които уточняват първите, в началото на 7 век византийският император Хераклиус наема хървати от Бяла Хърватия в защита на страната от набезите на аварите. Постепенно прахърватите подчиняват аварите и усвояват новата земя. В началото се създават няколко хърватски княжества, които са обединени за пръв път от Трпимир (845-864) – първият хърватски княз в Далмация. Неговото име съответства на българското Тугомер (славянизирано в Тихомир) – силен, постоянен. Следващите князе са Бранимир (879-892) - признат от папата за хърватски княз, Мунцимир (892-910) и Томислав (910-928) – признат за крал.

Виждаме, че Хърватия се образува около 180 г. след България на Аспарух. Има голяма разлика и в начина на създаване на двете държави. Хърватия се създава по класическия начин, чрез обединение на по-рано възникнали племенни княжества. Това е начинът по който са възникнали много държави – Полша, Русия, Османската империя, Китай, Индия и мн. др. По-късно чрез обединение на етнически сходни княжества възникват и съвременните Германия, Италия, Румъния. Възникването на Дунавска България е коренно различен процес, защото дошлите тук прабългари са единен народ без племенно деление. Причината е, че те вече са имали държава до Кавказ (Берсилия, по-късно Стара Велика България) и Аспаруховата България (първоначално известна като Онгъл – земята на оногорите) е просто западната част на тази държава.

Безспорно, славянизацията на прахърватите започва още в задкарпатската им родина (Бяла Хърватия). По-точно, славянизацията на хърватите съвпада с процеса на славянската ентогенеза, която протича най-силно и рано именно в този район.  Въпросът дали при заселването на Далмация те вече са напълно славянизирани е неясен. В официалната история на Хърватия се счита, че към началните славянски племена, образували хърватския народ се присъединил и ирански етнос, дошъл от района на Северен Кавказ. Напоследък сред хърватските историци се появи едно крайно течение, което счита, че пристигналите в Далмация хървати са чисти иранци, а славянизацията е настъпила в следващите векове. Според тях, в някои изолирани хърватски острови славянизацията още не е завършила (ефект на махалото!).

 Началото на официалното ползване на славянски църковен език и глаголицата в Хърватско съвпада по време с тяхното въвеждане в съседните държави Панония и Великоморавия. Това става след пратеничеството на Св. Братя Кирил и Методий (863 г.). Мисията на Светите братя е имала по-голям успех в Хърватско (Панония) и по-слаб във Великоморавия. Под натиска на немците, в 885 г. употребата на славянския език и глаголицата в църковната служба на Великоморавия е забранена. В Хърватия те се употребяват официално 60 години до 925 г., когато на събора в Сплит славянското наречие и глаголицата са забранени в богослужението и латинският става официален език  В родината на белохърватите, района на Краков и Пшимишъл, християнизирането е извършено през 884 г. от брата на Св. Кирил философ, Св. Методий, в качеството му на великоморавски архиепископ. Малко по-късно в този район възниква Краковското воеводство, което впоследствие обединява всички полски княжества в една държава - Полша. В продължение на 50 години, официален език и писменост в Краковското княжество са езикът и азбуката на Св.Св. Кирил и Методий. След това армията на един фанатичен чешки архиепископ налага латинския език и азбука и в тази част на западнославянските земи.

За разлика от западните славянски земи, където създадената за славяните писменост не успява да се пребори с немското влияние, в оногурска България става нещо обратно. На Преславския събор в 893 г. се решава богослужението да не се води на гръцки, а на т.н. днес "славянобългарски" (по-точно старобългарски език). Подкрепата която оногурска България дава на Кирилометодиевата писменост и език ги спасява и днес те се ползват от повечето славянски народи.

Съществува легенда за епископа на хърватския остров Крк, Седеди, който през 11 век все още използвал славянското наречие в църковната служба. Нещо повече, в отделни манастири на Хърватия глаголицата се запазва чак до 18 век. Някои хърватски историци твърдят, че глаголицата е създадена за пръв път именно в Хърватия, а Св. Кирил Философ я е заимствал за нуждите на своята мисия.

 Фиг. 1. Башканската плоча (Baskanska ploca), първият надпис на хърватска глаголица от 11 в., намерен в село Башка на остров Кърк. 

Първите достигнали до нас текстове на хърватски (славянохърватски) език се отнасят до втората половина на 9 век. Това са надгробни каменни надписи с глаголически букви от единствения 60-годишен период, когато тази азбука е била официална в Хърватско (Фиг. 2). Най-ранните запазени глаголически текстове на старобългарски език са 100 години по-късни от хърватските. Това е твърде изненадващо, защото употребата на глаголицата става почти едновременно в двете страни, Хърватско и България, но за разлика от Хърватско, в България тази писменост никога не е изпадала в немилост (поне така счита днес историческата наука). Изглежда, отсъствието на най-ранни глаголически паметници в България не се дължи на само на стихията на времето, но и на съзнателното им унищожаване от някои, вероятно вътрешни фактори. Този период съвпада със създаването и въвеждането на  кирилицата в България. Напълно е възможно, между привържениците на новата, силно гърцизирана писменост и ползвателите на глаголицата да са настъпили известни търкания, довели до унищожаването на първите глаголически паметници у нас.  

        Общият етнически произход и съдба на прахърватите и прабългарите се отразява и на отношенията между тях, когато те създават две балкански, съседни държави. На фона на непрестанните, користни войни между Византия, България, Сърбия, Унгария и Киевска Русь, отношенията между ранна България и ранна Хърватия са по-особени. Най-точно и убедително това го е казал  Константин Багрянородни, византийски учен и император от X-ти век: “Князът на Хърватия … никога не е бил подчинен на българския княз. Нито пък българин е воювал срещу хърватите. Само князът на България Михаил – Борис тръгнал на поход и воювал срещу тях, но нямал никакъв успех и сключил мир, като дарил хърватите и бил дарен от тях. И никога хърватите не са плащали данък на българите, но двете страни често си правели взаимни подаръци в знак на приятелство” [История на България. Том 2. Първа българска държава. С. 1981, Изд. БАН, с. 213].

В заключение, аналогиите в ранната история на родствените прахървати и прабългари, първоначално ирански и по-късно славянизирани народи,  са твърде големи. Това се дължи на общият им произход, общата историческа съдба и участието им в сходни исторически явления и процеси. Тези аналогии позволяват по-ясно да се обяснят някои страни от ранната българска история, както и връзката на ранните българи с околните народи.